Къде ще търсите красотата и ще я намерите, ако тя самата не е ваш път и ваш водач? И как ще заговорите за нея, ако тя самата не изпъчи речта ви?

Печалните и оскърбените ще кажат: “Красотата е мила и нежна. Тя ходи помежду ни като млада майка, полусвенлива в своята дивна слава.”

А силните в сърдечната си страст ще кажат: “Не, красотата е нещо могъщо – внушава страх. Тя като ураган тресе земята под нозете ни и свода над главите ни.”

Някои с изнурен и морен дух ще кажат: “Красотата е тих, мек шепот и мълви в духа ни. Гласът й гасне в нашите мълчания, подобно на блед светлик, затрепкал в страх от сянката.”

А неспособните по дух ще кажат: “Тя викаше към нас от планините – гласът й беше тропот на копита, плющене на крила и лъвски рев.”

По пладне пътник и труженик ще кажат: “Видяхме – надвесила се беше над земята от чардаците на залеза.”

Затрупаните в сняг ще кажат зиме: “Тя иде с пролетта, скача от хълм на хълм.”
Жетварките през зноен ден ще кажат: “Видяхме я как танцува с листопада със снежна диадема на главата.”

Всичко това сте казвали за красотата, ала не дело сте говорили за своите незадоволени нужди.

Но красотата не е нужда, а екстаз.

Не е уста, пресъхнала от жажда, ни празна длан, протегната за залък, а е сърце, възпламнало и тръпно, обаян дух, когато тъне в нега.

Тя не е образ, който ще видите, нито песен, която ще чувате, а по-скоро е образ, който виждате, макар и със затворени очи, и песен, която чувате макар и със запушени уши.

Тя не е мъзгата в набраздената кора, нито крилото, сраснало се с нокът, по-скоро е вечно цъфтяща градина и вечният полет на ангелско множество.

О люде, красотата е животът, разбулил светлия си лик!..

Но вие сте и животът, и булото.

Красотата е вечността, съзерцаваща се в огледалото...

Но вие сте вечността, и огледалото.

Джубрал ХАЛИЛ